Все по-често си задаваме въпроса какво всъщност е щастието. Търсим го в цели, успехи, притежания… но понякога отговорът идва от неочаквано място. Ще ви разкажа една история, която ме накара да се замисля.
Един антрополог прекарал известно време в малко село в Африка, изучавайки живота на местното племе. В последния си ден решил да направи нещо специално за децата – напълнил кошница с вкусни плодове и я поставил под едно дърво. После извикал всички деца и им казал, че който пръв стигне до дървото, ще получи кошницата. Но когато дал знак да започнат, не се случило очакваното. Вместо да се втурнат едно през друго, децата се хванали за ръце и затичали заедно. Стигнали едновременно, седнали около кошницата и си разделили плодовете.
Смаян, антропологът ги попитал защо не са се състезавали всеки за себе си. А едно от момичетата му отвърнало просто: „Как мога да съм щастлива, ако другите са тъжни?“
Тази детска мъдрост по-късно била описана с една дума – убунту. Южноафриканският духовен водач Дезмънд Туту казва, че убунту означава: „Аз съм, защото ние сме.“
Това не е просто философия, а начин на живот – осъзнаването, че човечността не съществува в изолация. Щастието, което търсим, не се постига за сметка на другите. То се ражда, когато принадлежим, когато създаваме, когато се грижим.
В нашето съвремие често ни учат да бъдем първи, най-добри, да печелим сами. А може би понякога е по-важно да стигнем до дървото заедно, да си подадем ръка и да споделим плодовете на пътя.
Истинското щастие не е съревнование. То е съпреживяване. Мястото, където мечтите ни се срещат с приноса към другите. Където „аз“ се превръща в „ние“.
Ако искаме да бъдем щастливи, може би е време да спрем да тичаме сами. Да се огледаме, да се хванем за ръце и да вървим заедно. Там, под дървото на живота, плодовете са по-сладки, когато ги споделим.
